Дали порасването се измерва в годините, които сме преживели на този свят или в това какво образование и знание сме получили? Може би порасването е опита, който сме натрупали през живота си – колко трудности сме преживяли, с колко сме се справили и колко трески са оставили върху нас.

Често може да се чуе „той е надраснал годините си” или „той вече е пораснал” – когато майката изпраща своето дете на абитуриентския бал. В този случай порастването се измерва в това, че се преминава един етап от развитието на човек – преминаването от дете във възрастен. Това е един изключително важен преход в живота на всеки човек, когато така наречените „безгрижни” години свършват, детето е било покоровителствено, отглеждано, възпитавано, изучавано и е време то да излезне в големия свят и да стане самостоятелен възрастен човек – човек, който да създаде свое ново семейство, да поема отговорността за себе си и за отглеждането и възпитанието на друг човек и на семейството си.

Но дали не избързахме тук – може би порастването е когато се появи брака? Или когато се появи детето? Много е объркващо това понятие „порастнал” и кога спираме да растем и вече сме порастнали? Родителите и роднините казват толкова често на децата колко много са порастнали – когато за първи път отидат на училище, когато за първи път отидат на среща, когато напуснат дома на родителите, започнат работа или…?

Истината е, че това понятие носи различен смисъл за всеки човек – за родителя, детето никога не пораства, за детето – то пораства с всеки опит, който придобива. Но психологията е готова да даде един възможен отговор на въпроса какво означава това понятие и кога можем да кажем, че сме порастнали. Да си порастнал означава да си станал индивидуалност, да си станал личност и да си самостоятелен. Да взимаш сам решения, да поемаш отговорността си за тях и да най-вече – да не си зависим. Но как се постига това?

Всеки човек преминава през етапи в живота си, които не са пряко обвързани с годините, с опита или със промените в неговия социален статус – завършване, брак, дете, развод и тн. Тези етапи са свързани с емоционалното съзряване на всеки индивид и по-специално отношенията и мястото му в семейството. От моментът, в който напусне „гнездото”, новият индивид е подложен на изпит – какво е научил той в семейството си, как се е научил да се справя с трудностите, с отговорностите, с близостта си с другите хора. Този етап е изключително важен и труден – както за детето, така и за родителите, които трябва да го пуснат да отлети от гнездото. Да са готови да се доверят в неговите способности, че ще се справи с живота, който го очаква.

Порастването не е нещо, което се случва изведнъж, с навършването на определена възраст. Порастването е процес, който започва още от момента на раждането на всяко живо същество. За това, дали едно дете ще успее да порастне има изключително важно значение, до колко родителят е готов да приеме мисълта, че детето му ще напусне дома и доверието, което е готов да му повери, че може да се справи. Едно от най-важните неща, които родителите трябва да осигурят, за да може детето им да порастне – е способността да приемат, че макар тяхно – това дете всъщност е индивидуалност, която има свои собствени идеи, желания, нужди и ценности. Родителят трябва да е готов да даде подкрепата, сигурността и спокойствоето, за може още от малък – новия човек да опитва света, да се сблъсква с хубавите и лошите му страни и да изгражда себе си в тях. Има много фактори, които влияят на самоятелността да се развие. Някои от тях са:

* Детето може да прави грешки – когато едно дете расте, то се запознава със света, в който ще трябва да оцелява. Ако родителят е твърде предпазлив и грижовен е много вероятно детето да свикне, че то не може да се оправя само и винаги ще има мама и татко, които ще го предпазват и спасяват, че те ще знаят по-добре какво трябва да се направи. Ако родителят обяснява на детето, защо нещо е опасно и осигури среда, в която детето ще може да прави грешки, но те не са сериозни и подкрепи тези грешки с обяснения, детето получава ценни уроци за това как да се правя само. Тук е мястото да кажа, че обясненията от рода на „Аз ти казах, че така ще стане” или „Като не ме слушаш виждаш ли какво става” не подхранват самостоятелността, напротив – учат на зависимост, че вие сте тези, които знаят само как се случват нещата и ако не ви случа – ще страда. Обясненията нека не са за вашите отношения, а защо дадено нещо е опасно и по какъв начин може да се избегне.
* Правилата са, за да се спазват – до навлизането в пубертета, правилата е хубаво да бъдат спазвани, стриктни и най-вече – да има съгласие от двамата родители какво може и какво не може. Родителите са един отбор и само единството ще донесе добри резултати. Изключително важно е да се отбележи, че колкото повече пораства детето и най-вече в пубертета, тези правила трябва да се преосмислят, да се променят и да позволяват свободата на юношата. Все пак родителите се подготвят да „отлъчат” новия възрастен. Тази възраст е тежка, защото малкият юноша търси себе си и е склонен да експериментира, за да намери своите граници. В тази възраст правилата трябва да позволяват тази свобода и в същото време, да дават подкрепата и доверието, от което има нужда всеки объркан младеж, от това че трябва да се отели.
* Готов съм да те пусна – това е много важен фактор за порастването на новия член – да не се чувства, все едно изоставя родителите си, а напротив – да знае, че неговата самостоятелност е желана и това няма да се отрази на връзката и любовта му с родителите.

Ако тези фактори са били налице, може да смятате, че сте порастнали, или че вашето дете ще порастне. Няма по-хубаво нещо от това да чувстваш себе си като индивидуалност, която вярва в своите умения, самостоятелна и въпреки това – обичаща своите родители. Да порастнеш не е страшно, ако оръжието срещу всичко лошо е в теб и знаеш как да го използваш.