„Ти си голям човек, не може да чакаш винаги някой да ти казва какво да правиш…” – как да не се зарадваш на тези думи. Като чуя това изречение и ми идва да си кажа „ е много ясно, че трябва аз да се оправям”. Излизам с приятели, отиваме на някакво парти и се прибирам под лек градус. В същия момент виждам родителското тяло седнало в кухнята със скръстени крака, нервно поклащащо единия, странно наподобяващ ми на гърмяща змия. Посрещат ме с думите „не се прави така, може ли такова нещо – да направиш такава глупост……винаги ли трябва да ти казва някой какво да правиш”.

Винаги съм се чудила как може едно изречение да носи едно послание и друго, анулиращо първото – едновременно. Как да правя нещо сама, без никой да ми казва – като постоянно ми се казва какво ТРЯБВА да направя? Това означава, че имам един единствен избор – „слушай вашите какво ти казват, защото явно твоите решения са грешни и безотговорни. Но като ги слушам – ми се казва – не можеш само да рачиташ на нас, не си самостоятелен човек..”

Питате как реагира на това един тийнейджър? По много разнообразни начини и всичките са пагубни.

Бунт

Това се случва в такава ситуация – младежа се опитва да се разбунтува срещу този парадокс, поставен от родителите и това, което получава са „това ли заслужавам? Искаш да ме убиеш ли?”. След няколко крясака, няколко истерични прояви и от двете страни – обикновено родителят „капитулира” с рев, който удобно спира спора и родителя излиза победител.

Тих бунт

Изтърпява конското, отива наказан и след това прави каквото сметне за добре и така до…..

Алкохолен или наркотичен бунт

Объркването от това, че няма правилен ход и страхът от това да направи каквато и да е крачка, може да се потуши, когато съзнанието се замъгли…

Какво да прави юношата в такава ситуация?

Ако постави въпросът открито и директно, без да позволява да се измести темата към „ти винаги…аз никога….ти си… изкарваш ме…” и други такива вредни неща, които могат да накарат темата да прескача от проблем на проблем, обсъждайки в крайна сметка кой е прав и кой крив, може да има поле за дискусия. Директната комуникация е спасението. Истината е да се седне на масата за преговори и да се говори върху самия проблем, до колкото е възможно това.

„Казваш да съм самостоятелен и да взимам решения, а след това критикуваш тези решения, защото не са твоите решения. Как да имам свои решения, ако те се различават?Кажи ми какъв е вариантът, в който аз съм взел решение, което е различно от твоето без да се скараме?”. Този въпрос не е нападателен, а е насочен към изясняване на ситуацията. Дори и моментната реакция да не е удовлетворителна – мухата е влезнала в главата на родителя.